Автор: Антон Гицов Народният съд, създаден с Наредба-Закон на правителството на

Автор: Антон Гицов

 

Народният съд, основан с Наредба-Закон на държавното управление на Отечествения фронт от 30 септември 1944 година „ за съдене виновниците за замесване на България в международната война против съюзените нации и за злодеянията, свързани с нея ”, е едно от най-дискутираните събития в българската история.

Наредбата-Закон е утвърдена с Указ № 22 в името на Негово Величество царя от регентите на България.

Образувани са 13 висши състава на Народния съд. По-важните, по които се издават най-суровите смъртни присъди, са първи висш състав - за съдене на министрите в интервала 1 януари 1941 година - 9 септември 1944 година, регентите и царските съветници, втори - за съдене на депутатите от XXV Народно заседание и тринадесети - за съдене на жандармеристите за преследването и убийствата на партизани.

Всяка година, към 1 февруари, когато през 1945 година са произнесени присъдите против регенти, министри и депутати, доста от тях смъртни, в медиите се разгарят яростни диспути, в които доминират гласовете на тези, които утвърждават: този съд е противозаконен, тъй като противоречал на Търновската конституция, която не разрешавала изключителни съдилища; той е мракобесен, тъй като обезглавил цвета на нацията. За неговото основаване и осъществяване се упрекват комунистите, макар че Българска работническа партия (к) има единствено четирима от шестнайсет представители в тогавашното държавното управление на Кимон Георгиев. Те показват, че Народният съд осъжда на гибел 2730 души, до момента в който на Нюрнбергския развой на гибел са наказани единствено 12 души.

Фактите обаче са малко по-различни.

След разгрома и капитулацията на нацистка Германия в сходство със Споразумението за помирение от 28 октомври 1944 година сред България от една страна и така наречен „ обединени нации ” - Съюз на съветските социалистически републики, Съединени американски щати и Англия, от друга, и с решение на член 5 на Парижкия кротичък контракт и под надзора на Съюзната контролна комисия в София (състояща се от представители на Съединени американски щати, Съюз на съветските социалистически републики, Англия и Франция), в България въз основата на упоменатия " наредба-закон за съдене на виновниците за замесване България в Световната война против съюзените нации и за злодеянията, свързани с нея ", се основава арбитражен съд. Това е Народният съд, който е утвърден от Регентския съвет, а след това и от съглашението на четирите Велики сили от 8 август 1945 година в Лондон. Създаването му е доказано и от декларация на Общото заседание на Организация на обединените нации от 11 декември 1946 година, както и от Женевската спогодба от 1949 година в отбрана на жертвите от Втората международна война.

 

В интернационален проект никой в никакъв случай не е отричал легитимността на Народния съд и не го е обявявал за незаконен. А що се отнася до с несъгласието му с Търновската конституция, на процедура тя е била суспендирана вследствие на преврата от 19 май 1934 година, след който страната се ръководи посредством наредби-закони. И все пак Народния съд не опонира на Търновската конституция, тъй като с допълнение към нея от Петото Велико национално заседание през 1911 година се позволяват изключителни съдилища, когато " страната се намира в положение на война, или е въведено военно състояние в нея, или елементи от нея са под непозната окупация ". А на 30 септември 1944 година България към момента не е сключила помирение със страните от хитлеристката коалиция, среща се в положение на война със Съединени американски щати, Англия и Съветския съюз, а и е окупирана съгласно съперниците на Народния съд.

Сравняването на Народния съд с Нюрнбергския развой във връзка с издадените присъди е съзнателно лъжливо и в крещящо несъгласие с обстоятелствата. В Нюрнберг се осъждат единствено най-висшите нацистки водачи и военачалници от обкръжението на Хитлер. Извън съда в Нюрнберг в стотици други процеси в Германия са наказани, постоянно със смъртни присъди, десетки хиляди нацисти. Във всяка от една от разграничените от спечелилите зони в Германия се организират локални правосъдни процеси. В английската, американската и френската зони съдии от тези страни осъждат на гибел стотици; единствено в Дахау американски боен арбитражен съд осъжда 1614 нацистки военнопрестъпници, като на гибел са наказани близо 400 души. Нацистки водачи, направили закононарушения в Полша и в балтийските страни, са изпратени на съд там и екзекутирани.

Във Франция са наказани хиляди нацистки колаборационисти, екзекутирани са 767 души, в Белгия са наказани също хиляди колаборационисти, стотици на гибел (екзекутирани са 242), в Норвегия са наказани всичките десетки хиляди членове на пронацистката партия.

В редица страни без съд и присъда са избити хиляди прогермански колаборационисти; в Италия са премахнати над 20 000, а във Франция - към 10,000 души. Специални съдилища са осъдили локални нацистки колаборационисти в Нидерландия,, Гърция, Полша, Румъния, Чехословакия и в други страни.

Такава е действителността в окървавената военновременна тогавашна ера и в това отношение България не се откроява по отношение на други страни.
Това никога не оправдава част от присъдите на Народния съд, в това число тази на принц Кирил Преславски, прочут безгрижник и плейбой, чиято политическа активност се лимитира до едногодишното му присъединяване в регентството след гибелта на брат му Борис III. На гибел са наказани братът на Илия Бешков – Иван Бешков, някогашен министър на земеделието, и доктор Иван Вазов, племенник на националния стихотворец Иван Вазов, министър на търговията и индустрията. Обвинени са, че по отношение на държавно разпореждане №30 от 28 април 1944 година за дефинитивно очистване на партизаните и незаконните групи, което и те са пописали, са задължили със свои заповеди ведомствата в подопечните им министерства да наблюдават и където открият незаконни незабавно да ги рапортуват на жандармерията или полицията. Вероятно всички министри са били задължени да издадат такива вътрешни заповеди и това утежнява ориста им, само че Иван Бешков и Иван Вазов пък не са дали своят вот за влизането на България в Тристранния пакт, което би трябвало да се одобри за смекчаващо събитие.

Неоправдано на 15 години затвор е наказан Димитър Пешев, който, въпреки да е дал своя вот антиеврейския Закон за отбрана на нацията, има огромни заслуги за спасяването на българските евреи, които е трябвало да бъдат депортирани за Германия. За него се е застъпила еврейската общественост и той е освободен към година след ареста му. Неоправдана е жестоката принуда против художникът Райко Алексиев, осмелил се да рисува подигравка на Сталин (почива след побой в следствието, а Народния съд му отрежда смъртна присъда, с цел да се узакони гибелта му). От Трети състав на Народния съд незаслужено са наказани трима архимандрити: Йосиф Диков, Стефан Николов и Николай Кожухаров, взели участие в интернационалните комисия за убийствата на полски офицери през 1943 година в Катин, недалече от Смоленск, Русия. Свещениците са удостоверили заключението на комисията, че убийствата са осъществени, когато на тези територии е имал пълномощия Съветския съюз, само че по време на процеса формалната версия от руската страна е била, че това е било дело на нацистите по време на окупацията на региона от немски войски. Спорни са и смъртните присъди на съветници от канцеларията на цар Борис - това не са хора, които са взели участие във вземането на каквито и да е решения.

Несъмнено е, че в едно друго време и при по-различни условия някои присъди не биха били толкоз тежки.
Факт е, че при обособени процеси са били произнасяни смъртни присъди на хора, които към този момент са били премахнати при разпра. Това се регистрира от управляващите и към края на септември 1944 година министърът на вътрешните работи Антон Югов се среща с британски представител на съюзническа контролна комисия, с цел да му каже, че е доста мъчно да се възпрат прояви на отмъщение от дейците на антифашистката опозиция и на доста места има убийства на хора, сътрудничели на полицията и на немските окупатори.

 

" Вършете умерено работата си. Подобни прояви не интересуват моето държавно управление ", отвръща англичанинът. Очакван отговор, като се има поради убийството без съд и присъда на майор Франк Томпсън на 10 юни 1944 година край с. Литаково.

 

По разпореждане на Чърчил самите англичани са прочиствали военнопленическите лагери в Германия. Уловените нацистки офицери, уличени в убийства на британски военнопленници, са били извеждани в гората и разстрелвани без съд и присъда.

И въпреки всичко във връзка с тежките присъди на Народния съд у нас настава известно отрезвяване. През октомври 1945 година Трайчо Костов написа на Георги Димитров в Москва: „ Решихме по предложение на Кимон да пуснем от лагерите по-малко провинените и да оставим единствено отявлените фашисти. Да разгадаем на фамилиите на наказаните от Народния съд да се върнат в София, да дадем опрощение на още някои. "

 

И през декември 1945 година по отчет на министъра на правораздаването доктор Минчо Нейчев излиза декрет на регентите за опрощение и опрощаване на част от наказването на 896 политически пандизчии. Така министърът на просветата в държавното управление на Иван Багрянов, Михаил Арнаудов, наказан на пожизнен затвор, е освободен, без да е изкарал една година в пандиза. Намалени са присъдите и последователно са освободени доста от наказаните от Народния съд.

Това, което отличава България от другите европейски страни обаче е, че ненавистта към някогашните ръководещи има доста по-дълбока основа. Правителството на Богдан Филов, с утвърждението на монарха, вкарва България във военно- политически съюз с хитлеристка Германия, което изправя страната пред поредна национална злополука. Безсмисленото оповестяване на война на Съединени американски щати и Англия на 13 декември 1941 година вкарва България във войната и вследствие на тежки бомбардировки от тези две велики сили над София и други градове в страната са убити хиляди и разрушени забележителен брой жилищни здания и икономически обекти.

Срещу съперниците и въстаналите на протест против тази политика на управляващите се води безпощадна битка. На 21 юли 1943 година в България е признато допълнение към Закона за отбрана на страната (ЗЗД) от 23 януари 1924 година По чл.16 г само че този закон се планува смъртно наказване " в изключително тежки случаи ", даже в случай че някой популяризира действителни обстоятелства и сведения, които сякаш заплашват публичния ред, интерес и богатството и сигурността на страната. Закон за задълженията и договорите анулира и правото на касационно обжалване: когато някой бъде наказан на гибел, съдът може да постанови неотложно осъществяване на присъдата. Изправените на съд съперници на властта са лишени от всевъзможни права, подсъдимите се явяват във военните съдилища единствено с показанията, дадени (изтръгнати) в полицията, като нямат право да се откажат от тях.

Съпротивата против властта се санкционира с нечувано безвластие и свирепост.
Съществувала е и директива за мъченията, които е трябвало да се ползват за изтръгване на показания от задържаните, като удари в региона на бъбреците и тестикулите, обесване с главата надолу, скачане върху гръдния панер с подковани ботуши, забиване клечки под ноктите, наливане на терпентин в ануса, изтезание с ток, отнемане от сън и ред други. Партизани и техните ятаци са били подлагани на безчовечен мъчния, убивали са ги постоянно без съд и присъда, труповете им за наставление са били излагани на обществени места. Къщите им са били изгаряни, околните им са измъчвани при разпити и интернирани в концлагери. За отрязана партизанска глава се е плащала премия по 50 000 лв.. Само за 1943-1944 година по §36 от бюджета на Министерство на вътрешните работи са раздадени за награди 19 500 000 лева на армията и 8 350 000 лева за жандармерията, общо - 28 350 000 лева, което прави 567 отрязани глави. Министърът на правораздаването от 1942 до 1944 година Константин Партов вкарва смъртната присъда за малолетни, само че деца се убиват и без съд и присъда. Така на 20 декември 1943 година край село Ястребино са разстреляни фамилиите на Петър и Стоянка Калайджийски дружно с трите им деца - 7-годишният Стойне, 8-годишният Иван и 12-годишната Надежда, на Иван и Марийка Димитрови с 12-годишните им деца сестрички-близначки Ценка и Цветанка и на Рангел и Станка Калайджийски и 11-годишното им дете Димитричка. Палачът на ястребинските деца, подпоручик Константин Йорданов, е наказан на гибел от Народния съд, само че неговото име през днешния ден е изписано на гранитния монумент при НДК като една от жертвите на комунизма. На 7 юли 1944 година жандармерийска част под командата на капитан Николчев убива малолетните Васил и Сава Кокарешкови от Белица, ятаци на партизаните. Пред Народния съд капитан Николчев изяснява: „ Един от жандармеристите се вмъкна в стаята, където момчетата бяха арестувани, и ги закла. ” Според потвърдени обстоятелства - с имена, възраст и местоживеене - са били убити към 60 деца и малолетни.

На 21 юни 1944 година вътрешният министър проф. Александър Станишев издава разпоредба №4273, която постановява битката против партизаните и отсега нататък да се води безмилостно до цялостното им заличаване. Даден е период до 30 август същата година. Но защото полицията и жандармерията се оказват неспособни да се оправят с партизанското придвижване, на 3 август се оформя разпореждане, с което на Военния министър се разпорежда основна роля в осъществяването на тази задача. В писмо-разпоредба на Министерския съвет от 3 август 1944 година, прочетено на глас в Народния съд, се споделя: „ Заловените живи партизани да се разпитват в детайли, с цел да се извлекат от тях скъпи сведения за придвижването на партизанските групи, а по-късно да бъдат унищожавани надалеч от обитаемоте места, без това да се узнава от популацията. “.
Така са били посети семената за отмъщение и отплата, от време на време по-сурова от нужното.

И на каква благосклонна към тях орис са можели да разчитат тези, които са възнамерявали, издавали и изпълнявали тези постановления, даже когато безусловно е оставало единствено към месец до скупчването на войски на Червената войска от другата страна на река Дунав? Колко заслепени от злоба към разбунтувалите се съперници на властта и лишени от разсъдък би трябвало да са били тези хора? Пред пролетта на 1944 година, месеци преди Червената войска да се появи на крайбрежията на Дунав, армейски елементи под командването на ген. Александър Попдимитров организират крупна интервенция против Втора софийска националноосвободителна бригада от двете страни на българо- сръбската граница, в хода на която са избити стотици партизани, младежи на възраст към 20 години.

 

Оцелелият там майор Франк Томпсън, офицер за връзка сред британското военно командване и партизанските сили в България, е хванат и на 10 юни 1944 година разстрелян в региона на местността „ Калето “ край село Литаково. Нямам визия за ориста на убийците му - евентуално са били наказани на гибел от Народния съд и е допустимо и техните имена да са изписани на монумента, повдигнат в градинката пред НДК в София в памет на жертвите на комунизма.

Но с закононарушенията на полиция, жандармерия и офицери от армията по отношение на съперниците на властта не се изчерпват греховете на тогавашните управници.

На 24 декември 1940 година ХХV Народното събрание, без да е имало какъвто и да било външен напън, приема антиеврейски Закон за отбрана на нацията, одобрен на 21 януари 1941 година с Указ № 3 на монарха. За използването му към Министерството на вътрешните работи е основано особено Комисарство по еврейските въпроси.

Съгласно наредбите на закона българските евреи са лишени от изборни права, не могат да сменят еврейските си имена, да заемат държавни, общински или други служби, да встъпват в брак или общуване с лица от български генезис. Евреите могат да упражняват свободни специалности, да практикуват търговия или индустриално произвеждане единствено в подобен % от общия брой на упражняващите активността, какъвто е общият % на евреите в страната. Законът е и " благоразположен " - не се ползва за евреи, които до встъпването в действие са приели християнството.

В сходство с използването на закона се пристъпва към очистване на еврейски компании и предприятия, изселване на евреи, въдворяването им в лагери, конфискация на имущество, определяне на вечерен час, носене на жълти шестолъчни значки.

Пред Народното събрание, при приемането на Закона за отбрана на нацията, вътрешният министър Петър Габровски декларира решителността на Министерския съвет за дефинитивно решение на еврейския въпрос и за решителни ограничения, против тези, които се пробват да прикриват евреите.
Петър Габровски и Министерския съвет се заемат с решението на еврейския въпрос освен в страната, само че и в окупираните Беломорска Тракия и Вардарска Македония. С държавен указ от 5 юни 1942 година за поданството в „ освободените през 1941 година земи “ всички някогашни югославски или гръцки жители имат право да заявят, изискат и да получат българско гражданство, само че член 4 дефинира, че тази наредба не се отнася до лица от еврейски генезис. Така те са лишени от опцията да употребяват консулска и дипломатическа отбрана при опасност от депортация. Затова еврейските общини от Македония изпращат петиции до царя и министър-председателя с искане на членовете им да се даде опция да станат български жители, като акцентират, че до 5 юни 1942 година те са били одобрявани таман за такива.

 

Исканията им не са били задоволени, което ще има съдбоносно значение за тях. Позицията на Комисията по еврейските въпроси е, че разглеждането на тези претенции е безпредметно, защото „ следва очистване с еврейството общо в България и изключително с това в освободените през 1941 година земи “. На 22 февруари 1943 година българският комисар по еврейските въпроси Александър Белев и есесовският капитан и делегат на Айхман Теодор Данекер подписват съглашение за изселване на 20 000 български евреи без разлика на възраст и пол. Депортирани са 11 343 души от Егейска Тракия и Македония в Треблинка. Когато националният представител Петко Стайнов в Народното събрание пита на какво съображение се изселват тези евреи, някогашният правосъден министър Васил Митаков, брат на Крум Митаков, създател на Съюза на българските фашисти, декларира, че „ те не са български жители “.

Петър Габровски и Васил Митаков носят отговорност за гибелта в нацистките концентрационни лагери на изселените евреи от окупираните земи. Двамата получават смъртни присъди от Народния съд; присъдите им са анулирани с решение № 172 на Върховния съд от 26 август 1996 година Вина носи и българският цар Борис III, който е дал карт бланш за приемането и използването на антиеврейско законодателство. Безпочвени са опитите той да бъде подреден след спасителите на българските евреи, тъй като по въпроса за проучването им от окупираните територии в дневника си Богдан Филов написа: “царят бил доста удовлетворен от ограниченията, които се вземат. “

Що се отнася до спасяването на живота на българските евреи, които по това време са наброявали към 50 000 души, българското държавно управление по този начин или другояче не е било в положение да одобри и провежда депортирането им. Когато се подхващат стъпки за допълнението на броя от 20 000 души, контрактувана от Белев и Денекер, с недостигащите 8657 души от България, на тези ограничения се опълчва пламенно българското общество, опозиционни партии, интелигенция, черква, най-обикновени български жители, които безусловно стопират и разтоварват влаковете, предопределени за транспортиране на български евреи за Германия. Депортирането се анулира, държавното управление и монархът просто са принудени да сторят това. След гибелта на цар Борис този въпрос въобще отпада, като в Берлин схващат и одобряват невъзможността да се реализира такава депортация. В своята монументална монография " Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944) от 2018 година доктор Здравка Кръстева, учител в юридическия факултет на Софийския университет, дава следното любопитно пояснение за това, като цитира отчет на немския дипломат в София Адолф Бекерле от 7 юни 1943 година до немското външно министерство, в което той изяснява, че българският министър-председател и държавното управление " би трябвало да се преценяват с манталитета на българския народ, който в идеологическо отношение е незадоволително образован, за разлика от нашия народ.

 

Израсъл дружно с арменци, гърци и роми, българинът не вижда такива дефекти в евреите, които да оправдаят вземането на специфични ограничения против тях ". Това е самопризнание, че не царят, а българският народ е този, който и направил невероятно депортирането на българистите евреи за заличаване в нацистките концентрационни лагери. Затова и се оказва невероятно опитът на Симеон Сакс Кобурготски да убеди израелската страна да впише татко му в листата на „ праведниците “, спасявали евреи в Европа по време на Втората международна война.

Следва да се означи като самопризнание на Народния съд, че България е единствената страна, в която в сходен съд е основан специфичен, Седми висш състав, който да преглежда и отсъжда виновниците за антиеврейската политика и процедура на националното държавно управление по време на войната.

Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в  и !
Не би трябвало да се не помни и е нужно да се припомня на прилежаща Северна Македония, в която се шири антибългарска агитация (наричат ни „ бугари- фашисти ”, поради някои неоправдателни дейности на българския окупационен корпус пред Втората международна война), че е бил съъздаден специфичен единадесети висш състав на Народният съд, който е съдил лицата, свързани с незаконни действия на българските полицейски и военни управляващи в окупираните от България земи в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия за интервала от 1941 до 1944 година Обвиненията са за полицейски гнет, акции против партизани, палежи на къщи и убийства. Под отговорност са били привлечени 183 души, като са издадени смъртни и доживотни присъди, както и доста присъди на разнообразни години затвор.

Народния съд от 1945 година се организира в изискванията на релативно либерален по това време режим. Всеки съд се състои от тринадесет съдии, като четирима са назначени от министъра на правораздаването, само че останалите девет се издигат от регионалните комитети на „ Отечествения фронт всред най-хубавите жители от градове и села ". В някои от съставите му са назначени и земеделци, социалдемократи, звенари и безпартийни, даже като ръководители или обвинители. Известно е, че някои от тях са се противопоставяли на опитите за правосъден произвол и не малко от подсъдимите дължат живота си на тях или са отървали прекомерно тежки присъди.
На подсъдимите се дава 7-дневен период от връчване на обвинителния акт, с цел да създадат своите възражения и да посочат доказателства. Всеки обвиняем има право на двама бранители и неустановен брой очевидци. При разпитите им се дава право да възразяват и да дават обяснения и вършат изказвания в своя изгода, което контрастира с процесите преди 9 септември, а и в процеса от 1949 година против Трайчо Костов, на който, откакто споделя, че се отхвърля от изтръгнатите с мъчения показания, се лишава думата, като съдията вместо това предлага да се прочетат показанията му.
Но не може да се отхвърли, че върху Народния съд несъмнено въздействие е оказвано от задграничното бюро на Българска работническа партия (к), откъдето са упорствали за по-сурови присъди. Коалиционните сътрудници в Отечествения фронт не са възразявали изключително, имайки поради, че тази партия е дала най-вече жертви в до 9 септември 1944 година

Опонентите на Народния съд настояват, че в резултата на присъдите му бил погубен елита на нацията. Но е светотатство да се причислят към елита на нацията министрите и депутатите, приели и дали своят вот мракобесни закони, включили страната ни към Тристранния пакт и вкарали я в международната война на страната на Хитлеристка Германия. Често се дава за образец известният хирург проф. Александър Станишев, само че към 9 септември 1944 година той е министър на вътрешните работи, изявен германофил, на него персонално се рапортува за избити партизани и ятаци, и неговото министерства утвърждава и заплаща възнагражденията на направилите на изтезанията и на тези, които са рязали глави.
Богдан Филов е в действителност изтъкнат археолог и византолог, само че той има голяма виновност за сполетялата страната ни злополука. Виновен е и за трагичната орис на изселването на българските евреи от окупираните от българските войски територии. И към какъв " хайлайф " на нацията би могъл да бъде присъединен докторът по наказателно право и министър на правораздаването Константин Партов, въвел смъртните присъди за малолетни, наказан на гибел от Народния съд, само че оправдан посмъртно с решение №243 на Върховния съд от 26 август 1996 година?
Вярно е, че Шести висш състав на Народния съд преглежда каузи на интелектуалци - публицисти, журналисти, писатели, които са упрекнати, че са разпространявали хитлеристка и фашистка идеология и агитация. Някои от тях са били с десни убеждения, последователи на монархизма и уверени съперници на комунистическата идеология, други просто са се нагаждали. Но присъдите са доста по-меки. На седем години затвор е наказана известната писателка Фани Попова- Мутафова, която апропо е разгласила публикации като „ Двадесет дни във Великия Райх “ и е възхвалявала Хитлер, „ който запалил голям пламък, който грее и осветява и през днешния ден цяла Европа “. Но надарената писателка е освободена след по-по-малко от година. Затворническа присъда е получил и надареният художник Константин Щъркелов, нарисувал портрет на цар Борис на смъртния му одър и разгласил вестник „ Зора “ некролог за него с текст „ Звън камбанен се разнесе и потресе цялата страна “, само че какво закононарушение е това? Властите очевидно са се осъзнали, тъй като е освободен след пет месеца. Бил е интерниран писателят Димитър Талев, само че известният публицист Георги Караславов се застъпва за него и след време е освободен. В недружелюбност изпадат и писатели като Ангел Каралийчев, Стоян Чилингиров, Славчо Красински и други. На уволнения и гонения за „ фашистка активност ” са подложени редица професори от Софийския университет.
Истината обаче е, че процесът на заличаване и гоненията на българския културен хайлайф стартират още след деветоюнския прелом от 1923 година Безсмисленият терористичен атентат - взривяването на черквата „ Св. Неделя ” на 16 април 1923 година - дава мотив на дясното държавно управление на проф. Александър Цанков да извърши жестока кавга с видни представители на българския културен и интелектуален хайлайф. След атентата в черквата „ Св. Неделя ” министърът на войната Иван Вълков издава заповед, в която написа: „ Преди всичко би трябвало да се унищожават най-способните и най-смелите носители на тези хрумвания - интелигенцията! “ Така и става, без съд и присъда и след мъчения са убити поетите Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов и Георги Шейтанов. Журналистите Йосиф Хербст и Ана Маймункова са убити след мъчения и изгорени в пещите на полицията. В местността Кемера край Пловдив намират гибелта си пловдивските интелектуалци Степан Шахбазян, Никола Гълъбов, Ангел Шишков, доктор Никола Ковачев, Соломон Молохов и Хенрих Хершкович. Само за месец и половина – от 16 април до края на м. май 1925 година - в София са убити 500 души, от които 100 души са поети, писатели и публицисти. На 17 февруари 1925 година на улицата е убит депутатът Тодор Страшимиров, който се е осмелил да запита в Народното събрание министрите на проф. Цанков: „ Вие избихте толкоз интелигенти! Защо? ”
Ген. Иван Вълков след 9 септември се е укривал, задържан е през 1946 година, наказан е на гибел, само че не е премахнат, присъдата му е сменена с пожизнен затвор, умира през 1962 година на достолепната 87-годишна възраст.
Фактите не поддържат изказванията, че българският хайлайф е бил погубен вследствие на Народния съд. Има наказани интелектуалци поради убежденията им и публицистиката им в поддръжка на монарха и неговите държавни управления с прохитлеристки и в някои връзки профашистки уклон. Но наказани интелектуалци незабавно след края на Втората международна война има и в други страни. Във Франция са съдени писатели и публицист, с обвинявания в пронацистка агитация, на гибел е наказан Албер дьо Жон – шеф на редица вестници. В Норвегия е наказан Кнут Хамсун, притежател на Нобелова премия за литература, който е бил член на фашистката партия „ Национално единство “ и е приветствал нацистката окупация на родината си.
Следва да се означи, че обичайно, когато се разисква ориста на българския интелектуален и културен хайлайф, не се регистрира обстоятелството, че до 9 септември в преобладаващата си част той е с леви убеждения. Такива са Христо Смирненски, Никола Фурнаджиев, създател на поемата „ Сватба ”, пресъздаваща събитията към Септемврийското въстание, композиторът Любомир Пипков, който написва на основата на неговата творба вокално-симфоничната поема под същото название, писателят Антон Страшимиров, описал кървавия смут и насилието при потушаването на Септемврийското въстание, и поетът Гео Милев, създател на поемата „ Септември ”. С леви убеждения при започване на 40-те години са били режисьорката Бинка Желязкова, актрисата Ружа Делчева, легендата на Народния спектакъл артистът Владимир Трандафилов, укривал вкъщи си незаконни, скулпторът Иван Фунев, художниците Александър Жендов, Борис Ангелушев, Стоян Венев и Никола Маринов, писателите Камен Калчев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Челкаш, Емил Манов, поетите и писатели Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Бурин, Веселин Андреев и Добри Жотев които стават партизани, сатирикът Радой Ралин, и други. Най-активно противопоставящите се на прохитлеристката ориентировка на България обаче заплащат скъпо, някои със живота си. Това са Никола Вапцаров и починалите като партизани поетът Христо Кърпачев, художникът Атанас Пацев и журналистът Емил Шекерджийски. Анжел Вагенщайн, през днешния ден международно прочут като публицист и режисьор, става партизанин, задържан, малтретиран и наказан на гибел по Закон за задълженията и договорите, само че оцелява след бомбардировка на пандиза. Смъртна опасност дебне и бъдещият режисьор Христо Ганев, който става също партизанин. Интерниран в концлагер е огромният стихотворец Никола Ланков.
Имената на наказаните от Народния съд са изписани на Мемориала на жертвите на комунизма в градинката пред НДК. Но от години Столичната община отхвърля да бъде построен там и мемориал на жертвите на Белия гнет след деветоюнския прелом от 1923 година и на тези по време на Втората международна война. В едно изявление през февруари 2022 година Анжел Вагенщайн с мъка споделя: „ Ние към този момент 10 години водим борба, с цел да създадем монумент на разстреляните деца по време на Втората международна война, при фашизма в България. ” България е единствената страна в света, която след измененията, настъпили след 1989 година, анулира присъдите на Народния съд.
Българското общество изисква баланс, равновесие – нещо, което към момента не е реализирано.
Народният съд е мъчително събитие в историята на българския народ. Има заслужено наказани, само че и такива, които не са заслужавали най-тежката присъда, разстрел, както и такива, получили безпричинно тежки затворнически присъди. Техните потомци мъчно могат да оправдаят Народния съд и неговите присъди. А има и потомци на избити участници в съпротивата против монархофашисткия режим, на лежали дълги години по пандизите преди 9 септември. Между тези две групи примирие мъчно може да се реализира, пристрастеностите евентуално ще утихнат след генерации, когато ще бъде по-лесно това събитие да се оцени трезво и без страсти.